Спря часовникът за нас,
няма вече ден и час.
Всичко е така далечно,

 Събуждам се аз - денят ми се ражда
В очите ми грее пак синьо небе...  
Искрица красива  във мен се заражда

Сега стоиш отсреща и говориш за „нас“,
но твоят глас е чужд и няма контраст.
Предаде всичко свято за един триумф,

От нищото започна - сред лед и забрани,
сред ноти без точка, сред рими от рани.  
Там времето спира във нашите фрази.

Когато нощта ти се вижда безкрайна,
а пътят пред теб е от тъмното скрит...
Когато сърцето ти гасне от тайна,

Светът навън е тих,
а думите излишни. 
Но ти си моя стих 

На всички сърцето ти беше,
а мойто без тебе стоеше.
На тях подари любовта си,